| |
ТРОХИ
Фрагменти и метафори
* * *
Да тръгна някой ден.
Слънцето меко припичаше и ще поръбва очертанията на сини борове,
хълмища с мощни задници и ей онази цивилизована планина отсреща.
А миглите ми се лутат всред нервите и дъхът ми хрипкаво поема
дивия прах на заключеното, заключ, ключ.
Какво ме чакаше.
Сей. Вълшебен дъжд. Сняг от дива вишна. Градушка нежност.
Ноа-ноа. Боите. Извор. Да се къпем голи. “Трябва да ме биеш, да
ме удряш много”.
Срещат се у мен. По тайнствен и капризен начин.
Какво тече? Как тъй е съхранено всичко? Кой съм?
Мириси източно-строги. Мириси санталово-сластни.
Как да изтръгна бледата резеда, откроената резеда, мургавата резеда!
Пантера. Гъвкава черна пантера с кръвнишка раззината паст.
И ревът в дива нощ.
Там някъде подобно сянка между побелели вишни. И цветове небесно-меки,
и жестове гъвкаво-нетрайни, и поглед, сключил мъдър ъгъл с крайчеца
на устните.
Там някъде подобно сянка между златистото на пясъка, огромните
листа и солените пръски на океана. Тупапау? А, не. Друго е да
осветиш небето.
Да тръгна някой ден.
Луната ще припка между облаци, показваше полулице присмехулно-разочароващо.
Бил съм. Друг съм. А какъв ще бъда?
Стъкленица пада в забавено движение и всичко бе толкова красиво
в мига на удара. Звуци разпиляни, акорд на пищящата освободеност.
И тишина. А след кълбото тишина?!
Там си сигурно. Ще седнеш на ливада, обръсната до синьо – бяла
маса, столове бели, смокинг бял. “Сок от портокали, моля”!
Или пък – в тиха, много тиха катедрала очите ти ще галят стенописи
и икони и вътре в себе си се молеше без и да помръдваш устни.
Плувам в пространството на несбъднатия спомен.
Плувах във времето на преброени глътки.
Ще плувам ли? Нима във водопада органови звуци дочувам флейтата
на призива?!
Рея се в кочина.
Кое прасенце гълта свобода?!
Да тръгна някой ден…
* * *
Да е нощ, нощ е. Тишната пърха подобно луднал гълъб между еркери.
Зеници втренчени реят гривата на белоснежния кон на безсънието,
пък нощта лилаво-синя. Луната е спиртосана – питонът на Вселената
хипнотизиращо я мами, а тя – същинско зайче, – превърта лентата
от началото до днес. Вторачените очи на совата ли бухалът нямо
не мигат, нямо не мигат. Земестрастта гуляла е до вчера, опиянена
от чер хайвер с бели хапки, лимон изстискан и изстудено сухо шардоне.
Ала днес е друго. Дими земята полупастелно – отдалеч се вижда
като дете-Торнадо, миличко едно такова, ала прекръсти се трижди
да не ти се случва. Пък очите вклещени са – същински мухи в янтар,
– отстрани прекрасни. И е нощ – работен ден за совата ли бухалът,
същински римски войни на големите въпроси. Ама и те-е-е... – сакън
да не мигнат. Същински фотоклетки, ала вратите на какво отварят?
Всяко зелено може и да премине в жълто, но а кажи кога! Нещо като
коило в степ – изсмуква всичко, а изглежда нежно. Совата ли бухалът
е горе на дървото, долу пък цвърчи фанфарно мишето котило на безумието,
а совата ли бухалът с пръстче на устата своето си знае: шт- шт-
шт- шт..! Ама много, много тихо. А жабчето долу у гьола да вземе
да си оплете нокътчетата в плесента на всичко туй.
Е нощ е, как да не е нощ!
1977
- 1997.
*
* *
Човек е трънче под нокътя на Вселената.
1993.
* * *
В храма пред олтара всички сме си братя.
И как да не се случи като е толкова пречистващо? Видения на Сандро.
Нещо като пролет с пухчета от топлина. Възражда ... и се гъне
в сластен порив. Възлиза от небитието и е тайнство, изплува от
нощта на умората и осветлява неочаквани пространства.
И светът се изкривява нежно – позната паст, изстисква те с усърдие.
Нещо като ищракана лента, поставена в разтвора на щедростта. Нещо
като тайнопис, а в ръцете шишенце с течност и памуче.
Хулио повтаря го, аз пък го потретвам.
А аз затворник съм, обядвам бавно, почти тържествено, свършили
са те, аз пък продължавам. Лицето в лишеи и хроли, в струпеи и
гной, пък ми е хубаво и сам не знам защо.
Франсоа-Мари, не искам да те слушам.
Томително подхранил е душата си и Виктор и го има.
Звучи божественото в ушите на Антонио, а луната като че привиква
музиката на самата прелест.
И ме е срам, че не оставам тук, а ме привиква лудо-лудичката пошлост
да пипам, с очи да дъвча, а другото се подразбира. И все пак!
Колкото и да е странно, аз съм юношата и снощи, буквално снощи,
обикалях улиците около онази къщица, помниш ли, около каменните
кръстове, и името ти пееше у мен. Подобно нещо, писано в транс.
Все там съм – на брега и ръката рязко дирижира. Там съм, където
след вика прозорецът изхълца и лекомислието бе само песъчинка
в Хималаите на болката. И отново там съм, където празнотата ме
усука.
Гномчета, милички мои гномчета!
Не, не! Застани пред себе си, изстискай тубички, навлажни желанието
и рисувай! А аз ти обещавам, че ме няма.
*
* *
В края.
Винаги в края.
Зад скалите. На камънака. Зад оградата. Зад “Край на охраниелната
зона”. В подножието на планината. Захвърлни. Отритнати. Аутсайдъри.
Винаги в края.
В края.
* *
*
Свечерява...
А нищо не разбрах...
Пък въпросите ме боцкат по очите, същински трънчета в бебешка
петичка...
А отговори няма (има), има (няма)...
|
|
